Мрачно е. Небето е свъсено, пейзажът сивее, клоните на дърветата стърчат самотно-оголени. Пременени в бяло кокичета се спотайват в магичен унес, сгушени сред пожълтелите треви. Почвата дреме, разхладена от пролетния дъжд, сънливо очаквайки слънцето да се подаде.
Тихо е. Улиците са безлюдни, прозорците затворени, въздухът – застинал в самовглъбено мълчание. Само бездомно куче лае в далечината, някак лениво и сякаш по задължение. Загубила се пролетна птичка звънливо изчуруликва в търсене на приятелите си, но засрамена от създадената суматоха бързо притихва.
Уютно е. Да бъдеш вкъщи, оплетен в меки завивики и свенливо блаженство. Единствено хипнотичното тиктакане на часовника се прокрадва из стаята, гали сетивата и успокоява емоциите с предсказуемия си ритъм. Хубаво е да чуеш тишината. Да настиснеш „Пауза” и да спреш френетичното въртене на земята поне за миг. Да останеш насаме със себе си, мислите, тревогите и мечтите си. Да спреш да препускаш и да се вслушаш в душата си.
