Мамма мия! Паникааа…

Добре, де – 9 месеца профучаха скоропостижно и вече пилят гуми през изнизващата се последна седмица от мега-мулти-приключението, измамно-кротко именувано бременност. Малеей, и това ако не е адреналин – чудя се какво ми скачат разните му хора с парашути и бънджита от мостове – я вземете едно дете си направете и не се занимавайте с глупости!

Голяма далавера си е бременноста – за всекиму има по нещо – луд смях и еуфория, паника и изтрещяване, примирение и изтощение, спокойствие и умиротворение, отчаяние и обезверяване, извисяване и одухотворяване. И пак, и пак, и пак – и така 9 месеца. Пък и за без пари…

А последните дни дори не могат да се вместят в конвенционалните възможности за описание, които родният език предлага. Няма думи, които да пресъздат заряда от противоположни емоции, които вилнеят на воля из душата ми, помитайки най-скътаните и съкровени местенца, за да се възцари на тяхно място едно спотаено-ужасено усещане, наречено – паникаааааа…

„Дишай дълбоко!”, повтарям си в хипнотичен транс. Още няколко дни и… истината ще излезе на бял свят. Надявам се… Всичко да е наред, всичко ще е наред, по-добре няма как да бъде! Божеее, трудно е 9 месеца да си непреклонен като средновековен дъб в позитивната си увереност, че планетата се върти по план и дори да спре да се върти, пак няма повод за притеснение. Вече чак се чувствам изморена от толкова положителни мисли, от съобразяването, че не съм сама и че не мога да си позволя да се поддавам на отрицателни емоции. Още като ги забележа с крайчица на съзнанието си, ги пренасочвам в предверието на на смехоландия, опаковам ги в цветни фантифлюшки  и украсявам с шарени помпони, за да се слеят с дирижираното общо ведро настроение.

Но отброяването на последните часове вече си казва думата – иска ми се всичко да мине и да си порева. За всичките 9 месеца. Ама голям рев, с кофи сополи и цвилещо хриптене, задавящо се грухтене, магарешко подсмърчане и оглушително хлипане. Толкова ми се реве, че чак ми се плаче!

Мда. Даноо, даноо, даноо… До всяко едно същество, застане поне още едно… Здраво и право, румено и засмяно, жилаво и кораво!

Не ми се чагърта по клавиатурата повече – страшничко е да виждаш ококорените физиономии на страховете си, подаващи се заканително от белия монитор.  Все пак всичко е наред, всичко ще е наред и по-добре няма как да бъде!

 

Свързани постове: Когато в теб се ражда живот; Бремеността – романтична или комична?