Приятно ми е – гуспоица Кенгуру!

Мислех си, че след като родя, Бебо ще си хване партакешките и ще започне да си води своя самовглъбен бебешки живот, ще си гука и квака доволно, а моите грижи ще се  свеждат до памперс-подмяна процедурите, нахрани-гарджето постановки и безгрижни разходки без лодки из паркове и градинки. Ама къде ти… Пак съм се заблудила.

Не щеш ли – аз съм по-бременна и от преди. Ако в доброто старо време си разнасях свойски корема насам-натам из градските прерии и си мислех, че след 9 месеца ще олекна като перце, то сега прозирам, че това е била поредната заблуда. Бебо може и да е на бял свят вече месец и половина, но е залепен за мен повече и от преди. За разлика от всички „нормални” бебета в парка, които ненатрапчиво и услужливо похъркват в своите колички и най-големите терзания на майките им се свеждат до това на коя пейка да приседнат, то Бебо определено отказва да прихване средностатистическата тенденция на своите връстници и признава единствено кенгуруто. Само дръзни да го свалиш от него и имаш уникалната възможност да се самозабравиш сред неконтролируемата висота на поривистия му гласец.

И така – реем се ний, слепени в едно цяло: Бебо облещено се дзвери на големия бял свят, надничайки от кенгуруто и жадно попивайки всяка светлосенка, а аз роболепно се тътрузя по пътеки и полянки, които притеглят като магнит вниманието му.

Ама и това не е всичко. Често не му е достатъчно да се удивлява на света, докато аз уморено привлачвам краци по парковите камънаци. Ами трябва и да потанцувам, и  да поприпея, докато за щастието на Бебо милея. Ако се препънете в девойка, която гузно се оглежда сред някоя закътана пътека, докато си тананика и поклаща баджаци с овесено за нея бебе-кенгуру, то тогава бъдете сигурни, че това съм аз. Шай-ла-ла, трай-ла-ла, малей вкарах се в беля…

Е, не мога да отрека, че усилията ми биват възнаграждавани, когато Мъникът щедро ми се ухили с беззъбата си уста и сякаш с поглед ме окуражава: „Добре се справи днес. Вярвам, че утре ще можеш и още по-добре.”

И така – малкото ми шефче се оказа най-взискателното, което някога съм имала. Но колкото и много да изисква, още толкова ми дава – и то само с една усмивка. Беззъба при това…