11 април 2011. За първи път Бебо проплака (да си го кажем направо – изграка) на белия свят. Най-уникалният, несравним и паметен ден, по който скромното ми съществувание се е прехласвало. Не че не съм се занасяла и по други грандиозни събитийца, които са изпъквали сред жилавите хрущяли на битовизмите. Но… До момента Бебо държи убедително първо място по разтърсващи преживелици.
Няма да скрия, че въпреки 9те месеца бременеене и каруците засукана литература, изчетена по тематиката, се оказах абсолютно неподготвена да се запозная с Бебко, да пипна миниатюрните му пръстчета, да целуна меката му косичка, да усетя сладкия му аромат. И колкото и дните да се изтъркулваха, а моята теоретична подготовка да се угощаваше и уголемяваше като коледно прасенце, вероятността да имам бебе ми изглеждаше по-скоро химера, отколкото реалност. И така до нощта преди секциото.
Легнах си спокойно, затворих очи лениво и… набързо ги отворих паникьосано: „О, боже мой, след няколко часа ще имам бебе?!!! Аз?!!! Бебе?!!! Аз?!!! Бебе?!!! Аз?!!! Бебе?!!!” Сякаш за първи път от 9 месеца насам проумях, че ще имам бебе. Аз?!!! Бебе?!!! Секунда по секунда нощта започна да отброява методично-истерично в съзнанието ми тревогите и мечтите („О, боже мой, БЕБЕ?! АЗ?!) и тиктакаше с лудешка приповдигнатост и скована обърканост. Вечността сякаш се беше вкопчила в тези помпозни секунди, които едновременно препускаха („Остават само още няколко часа!”) и стояха на едно място („Остават още цели няколко часа!”).
Очаква се продължение някой ден, когато Бебо благоволи да ми преотстъпи малко време и за мен самата…
Pingback: Премиерата на Бебо – част 2 | За малките неща