Най-накрая утрото благоволи да ме удостои с епохалното си присъствие и край мен зажужаха ред акушерки, ред доктори, които трескаво ме омотаваха в кабели, системи и антени (може би нямаше антени все пак 
, но добре се римуват със системи). Докато се усетя, вече ме бяха настанили в една количка, гушнала свойски няколко банки и аз не знам какъв разтвор, а край мен подрънкваше стойката със системите, сякаш тананикайки си стар градски шлагер. Като на забавен кадър прекосих коридора, помахах зашеметено на родителските тела, които дваж по-ошашавено ми върнаха жеста и така след малко се озовах пред вратите на родилната зала.
Доколкото съм осводомена по всемирните въпроси, не съм чувала за някой, който си мисли, че операционната е райска обител, но, повярвайте ми, наистина ми изглеждаше сякаш прекрачвайки прага на залата, се озовавам в рая (и то без да е необходимо да предавам богу дух!) Усещането за магичност беше подсилено от факта, че коридорът беше сумрачен и някак прихлупен, докато вратите на операционната водеха към една просторна, светла и обляна от утринното слънце зала. Цялата грееше и се къпеше във водопади от лъчи, които подскачаха и играеха по белите стени, танцуваха по лицата на докторите, шмугваха се и в най-забутаните крайчета и вместо усещане за потиснатост и страх, изпълниха душата ми с нежно спокойствие и тиха красота.
Паниката сякаш в миг угасна, тревогите и безпокойствата избледняха както звездите пред настъпващото утро и на тяхно място се разпъпи всепроникваща хармония. Всичко си беше на мястото. Точно така трябваше да се случи. Сякаш винаги съм знаела, че това ще се случи, трябвало е да се случи и сега е точният момент да се случи и то по точно този начин.
Притворих клепачи. Заслушах се в приглушената музика, която свиреше като фон в залата. Сърцето ми успокои ритъма си. Съзнанието ми се избистри. Огледах се. Стаята все така сияше с подканваща игривост, а сред нея лекарите сякаш не стъпваха, а се носеха плавно, всеки, зает със своята част от работата.
Затаих дъх в очакване. Лентата се завъртя и отделни моменти се запечатаха като фотографии в паметта ми. Анестезиологът, който не само ми постави упойката, но държа ръката ми, докато Бебо не се появи на бял свят. Първото проплакване. Бликналите от безрезерно щастие и облекчение сълзи при появата на малкия-голям човек. Анестезиологът, който ме погали по бузите, избърса ми сълзите и каза „Всичко е наред!” Усмивката ми, когато сред войнствения плач, успях да дочуя така познатите тонове на „Happy birthday to you”. Добрата, стара мелодия звучеше напевно от касетофона, но сякаш за първи път я чувах по този начин – днес наистина беше рожден ден. Първият ден на земята за едно човече. Първият ден… на моето малко човече.
Очаква се продължение някой ден по някое време…
разкошно …