Признавам – нямам време за писане. Бебо успешно узурпира цялото ми внимание, енергия и време. Не че се оплаквам – няма нищо по-удовлетворяващо от една широка, слънчева и блестяща бебешка усмивка („Една” ли казах? Имах предвид милион….). Но приоритетите определено се променят. Собствените желания и и интереси някакси избледняват и смирено отстъпват пред желанията на малкия човек. И въпреки че изпълнявам неговите претенции, го правя с такава мълниеносна готовност и всеотдайност, каквито никога не бих вложила, за да удовлетворя собствените си нужди.
Не че не си спомням с копнеж за тоталната свобода да принадлежиш само на себе си и да правиш каквото и когато си пожелаеш. Да бъдеш волна птичка и да можеш да се насладиш на едни такива „не”-обикновени неща като да хапваш спокойно и лежерно, да изгледаш някой филм от началото до края, да се окъпеш и измиеш зъбите, да си напишеш статия за блога… А колко само ми липсва морето – да гледам с чашка питие в ръка как вълните се гонят волно сред морската шир, бризът омайно да обсипва с целувки лицето ми, а нощта да обгръща с ефирно вълшебство тялото ми!
Ех, свобода, свобода! Хубава си, прелестна и съблазнителна, но сияещото щастие в очите на Бебо, замечтано-влюбеният му поглед и безпределното доверие в мама и тати носят най-съкровеното, топло и незаменимо умиротворение. Сякаш животът наистина има смисъл.
