По детските стъпки

Има нещо наистина магическо в това да имаш дете. Неусетно се откъсваш от „тук и сега” и се озоваваш „там и тогава”, в едно мъгляво минало, което определя кой си днес. Пренасяш се назад във времето, когато ти самият си бил дете. Playback и repeat.

И всички тези спомени – понякога сладки, понякога горчиви. Понякога просто запечатани картинки – без емоции. Просто снимки. Които дори не можеш да кажеш дали са наистина спомени или просто детски съчинения. И се чудиш даже твои ли са или на някой друг.

Откъслечни изрезки от живота ти. Детски вълнения.Детски страхове. Детски надежди.

Нати се мушва в гардеробчето на детската градина и тържествено заявява: „Ти ще ми бъдеш най-добрата приятелка. Харесвам те!” Колко просто беше…

Язовира. Баба и дядо. Филиите с мед. Блюдата от цветя, които приготвях за куклите. Разходките по калдъръмената пътека с дядо. Партиите на шах, на които на всяка трета игра ми даваше да победя, за да имам самочувствие, че мога (а, можела ли съм изобщо да броя по това време?!)

Тъгата, че мама си тръгва, а аз оставам. Винаги оставам, а тя винаги си тръгва. На работа отива, но за мен просто си тръгва. И вися по прозорците вечер, за да гледам кога ще се прибере. И времето минава, толкова дълго и протяжно, а нея все я няма (И Боби ли това ще помни един ден, когато върне лентата назад?! О, боже, не искам това да помни… въпреки че има всяко основание да го направи… )

Страхът от тъмното. Толкова обсебващ, всепоглъщащ и ужасяващ. И кога спря да ме е страх от тъмното? … Или просто сега се страхувам от неизвестното… Със същата парализираща сила.

Момчето с русата коса, от което постоянно бягах, а толкова много харесвах. Но трябваше да съм недостъпна. Когато бях на 5… И всички други момчета, които сега дори не мога да свържа с лице и личност, а просто със спомен за едно чувство. Всички неизказани и несподелени детски любов-и…

Момичето, „как-се-казваше-не помня”, което беше мой идол, просто защото беше с две години по-голяма от мен и това беше достатъчно да й се възхищавам. Защото просто ми обръщаше внимание. И се чувствах специална. И днес пак искам да се чувствам специална в очите на някой…

Изрезки. От спомени. Измислени или истински. Споделени или дълбоко заключени, дори далеч от самата мен. И само едно неясно, смътно, тръпчиво усещане напомня за тях. Но знам, че ги има и ме определят днес.

И толкова ми се иска да спестя всичко лошо за детето си. Да го прегърна силно, да го притисна до сърцето си и да го защитя от всичко лошо в този свят. От себе си дори. От недостатъците си, от незнанието си, от неумението си да намирам правилното решение.

И в същото време съзнавам, че не само не мога, но че не трябва. Че това е неговият живот и с всяка измината минута той се отдалечава от мен и почва да… препуска по своя си път. Да гради своите спомени.

Днес вече има колело за големи. И трябва да тичам панически, за да го настигна и предпазя от колите, от бордюрите, от неравностите, от… всичко.
Днес вече ходи на детска градина. А аз не съм до него. Не мога да му помогна, ако му стане скучно, ако някое дете го удари, ако му е тъжно, ако иска просто една гушка за приспиване, не мога да го предпазя от… всичко.

Днес вече е едно голямо човече. Което толкова много обичам. И искам да бъде винаги до мен. Защитен, обгрижван и обичан. А зная, че трябва да го пусна. Да ходи по своя път. Дори и да пада. Дори и да боли. Да порасне. Да бъде себе си. Да бъде мъж. Моето малко сладко момченце… Моето бебенце…

Posted in Лирично-драматични отклонения | Вашият коментар