Малките неща и Голямото щастие

Помня, когато бях малка, как усещах върху себе си погледа на дядо ми. Поглеждах го и не можех да проумея защо ме гледа така сякаш всеки момент може да изчезна.

След години почнах да усещам, че и аз се заглеждам по същия начин. Вглеждам се във всичко, което обичам. Вглеждам се и грижливо запомням най-малките детайли на всеки красив момент. Защото след секунда може да изчезне. Щастието няма гаранционен срок, няма и сервизно обслужване. В един момент е тук, а в следващия може да остане в миналото само като блещукащо отражение на някогашно величие. Затова се наслаждавам. Затова помня. Всичко красиво и стойностно.

Помня как Кис и аз се събрахме.

Запозна ни бивш общ приятел, чиято поява в нашия живот сякаш беше единствено предназначена да ни запознае. Не след дълго просто го изтрихме от живота ни. Оказа се, че цялото ни приятелство е стъпило на лъжи. Когато един ден го притиснахме с факти и искахме да признае, че лъже, той изпадна в ступор и започна да бръщолеви небивалици, които определно минаваха границата на здравия разум. С изцъклено съсредоточен поглед повтаряше, че ни е лъгал, защото имал тайна мисия. Каква била неговата мисия? Била да събира двойки, за това действал под прикритие. Парадоксалното е, че именно това се случи с нас. Събра ни. След което изчезна от живота ни.

Помня също как един ден Кис каза „Искаш ли да се изнесем?” Помня как отсекох стреснато „Не!”. Помня как дълго се борех със страхове дали нещо ще излезне от нашата връзка и дали едно съжителство няма да постави началото на нейния край. Помня, когато по-късно плахо споделих „Ами – да пробваме!”.

Помня как се засилихме да влезнем в апартамента на техните, който до този момент даваха под наем и който се съгласиха да ни преотстъпят за временно ползване. Помня най-големия ни потрес –  първото ни влизане. Ако опиша състоянието на апартамента след наемателите като „пълна кочина”, би било доста учтиво скициране на това, което заварихме.

На вратата ни посрещнаха около милион дружелюбни хлебарки, които с фриволно гостоприемство се отнесоха към нашето влизане. Мисля, че този ден всяка една от тях мина покрай нас с искреното намерение да ни поздрави за добре дошли. Всички ведро припкаха по изгнилата мивка, по пожълтелите и омаскарени с петна тапети, по подулите се от влага и застояла мръсотия шкафчета, по мокета, който изискваше гениално въображение, за да отгатнеш оригиналния му цвят.

Помня как с най-необмислена самоувереност се устремихме да изкъртим всичко от апартамента. Седмици подред след работа отивахме там. Борихме се с инатливите тапети, които за нищо на света не искаха да се разделят със стените. Изхвърляхме подред мокети, шкафчета и още хиляди боклуци, които хлебарките бяха узурпирали с царствено превъзходство.

Помня как за първи път правихме в живота си замаска. За първи път шкурихме. За първи път боядисвахме. За първи път бяхме потънали в мръсотия, прах и безпорядък. И за първи път градяхме.

Когато се обърна назад, изникват Мишо и Алекс, които един ден се материализираха с едно хилти,  чиито грохот заплашваше да срине цялата панелка. Помня как Мишо идваше да помага с непоколебимо усърдие сякаш и той ще се нанася. Никола пък чевръсто даваше наставления за гъстотата на замазката и търпеливо ни показваше как се шкури. Помня как семействата ни помогнаха с вилици и лъжици, с чашки и чинии, с безценната печка „Раховец” и всички безброй атрибути, които най-ненадейно се оказват нужни за първично оцеляване. Помня как първите седмици дори и есенният студ ни оказа съдействие, като се грижеше за хранителните продукти, които складирахме на терасата, докато съберем пари за хладилник. Помня и денят, в който Методи тържествено се притече на помощ да внесем първата ни собствена мебел – чаровното жълто-зелено диванче!

Помня очарованието на това да си безпардонно самоуверен, че с цялото си имане от 600 лв. можеш да преобразиш една развалина, наподобяваща апартамент, в място, което да наречеш свой дом.

Помня любовта, синхрона, усилията, вярата и устрема да градиш. Помня всяка секунда. Помня съвършенството на този момент.

…………

Реклами
Публикувано на Любими моменти. Запазване в отметки на връзката.

8 Responses to Малките неща и Голямото щастие

  1. Вики каза:

    Просълзих се! :-((( Много силно, истинско…

    Хайде, сега разкажи за веселите гости, литрите бира, килограмите „Зайо-Байо“ и милионите сълзи от смях! :-)))

    Още веднъж – СТРАХОТНО!

    • Искра каза:

      Ха-ха! 🙂 Ами като гледам ти доста успешно си почнала да ги описваш 🙂 Чак се чувствам неловко да продължа след твоето встъпление….ама ще се престраша някой ден 🙂 А ти нямаш ли си друга работа, че толкова изкъсо ми следиш блога?!

      • Вики каза:

        Еее, няма угодия! Нали се радваше, че ще имаш един сигурен читател? Сега пък нямам ли си друга работа 🙂 Айде, определи се 🙂

  2. йони каза:

    много сладко 🙂 напомня много точно и моята история с мъжа ми (частта за нанасянето в ново жилище)

  3. Вики каза:

    Ааа, това ли било 🙂

  4. Pingback: Малка загуба при всяка жадувана победа « За малките неща

  5. galq каза:

    isi, 4ak se ga uspqvam da pro4eta golq 4ast ot tvoite spodeleni istorii. tazi i men me prosalzi. smqh se ot sarce, za6toto pred pogleda mi be6e kis s naglednite obqsneniq kak se 6paklova. togava predstoe6e i na6iq remont. taka mu povqrvah, bqh gotova da go otkradna za u nas!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s