Изгубени във времето

Когато бях малка, прекарвах лятото на Язовира. С баба и дядо. Беше толкова весело, безгрижно, сладко-тръпчиво. Спяхме в една схлупена колиба, но пък затова построена с много старание с всякакви подръчни материали. Сутрин се събуждах блажено, вдишвах дълбоко от кристално чистия въздух, хапвах две филии с масло и мед, пиех чаша мляко и почвах да тичам безцелно-доволно. Цял ден сновях с пристрастено вълнение: кляках, ставах, падах, премятах се, катерех се по дърветата.  Берях жълтурчета, синчец и всякакви шарени цветенца, за да сготвя въображаема манджа за въображаемите си приятели. Следобед се заглеждах в някое детско по телевизията-институция – Канал 1, позачитах се в някоя книжка и играех на шах с дядо, където много изненадващо печелих поне една на три игри. След вечеря излизахме на разходка и въпреки че имахме само два-три маршрута, всеки път се чувствах като изследовател, който проучва неустоимо вълнуващи територии. Детското ми въображение се развихряше вулканично и си съчинявах какви ли не приключенски фантасмагории, докато крачехме по калдаръместите пътеки.

Мило ми е, когато си спомням тези моменти. Толкова обикновени, а всъщност просто съвършени. Защото всичко беше истинско. Естествено. Неподправено. Това са били моментите, когато съм изпитвала най-осезаеми и откровени емоции и чувства. Любопитство, радост, възторг, сигурност, защитеност, любов, хармония, възхищение.

А днес всичко изглежда толкова по-сложно, объркано, размито, неразбираемо. Светът на възрастните. Един свят на изкуствени усмивки, на неискрена радост, на грижливо прикрит гняв, на спотайвана фрустрация, на превзета загриженост. Не можеш да тичаш от щастие, защото не е прието, но и не можеш да викаш от гняв, защото не е прието. Не можеш да плачеш, защото не е прието, но и не можеш да пееш от радост, защото не е прието. Един свят, в който нищо истинско не е прието. Прието е да сме усмихнати, но сдържано, да сме приветливи, но умерено дистанцирани, да сме позитивни, но с доза недоверчивост. Прието е да си едно фалшиво отражение на себе си, на своята откровена същност, на въжделенията и мечтите си. Емоциите са изкривени, притъпени, омаскарени, за да са удобни на обществото и да ти осигурят просперитет в него.

Ето ни днес, тук. Едни изгубени във времето сенки на самите себе си. Колко от детските си мечти изпълни? Стана ли пожарникар, полицай, балерина, певица, шампион, помагаш ли на бедните, защитаваш ли слабите, грижиш ли се за онеправданите? Не? И аз. Просто едни големи хора с едни долнопробно малки амбиции. Извадихме лачените обувки, бляскавите костюми и сменихме амбицията да направим света по-красив с това да направим по-лъскава новата си кола, новия си апартамент, новата си ненужна придобивка. Цинично. И трагично.

Поглеждам се в огледалото и не знам коя съм. Себе си ли съм или някое бледо подобие на това, което можех да бъда, ако не бях това, което съм сега? И кога се разминах със себе си? Кога прескочих от света на детското в света на възрастните? Не знам. А ти?

Реклами
Публикувано на Лирично-драматични отклонения. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s