Предложението – забавната версия (част 3)

Предложението: Част 1

Предложението: Част 2

Който познава Кис, знае, че усмивката е негова запазена марка. Дори когато говори за сериозни неща, винаги зъбките му блестят в широка усмивка. Изведнъж обаче, когато отвори вратата на хола, излъчването му беше различно. Имаше усмивка, но не беше неговата. Неговата е свежа, бодра и безгрижна а’ла „Светът е прекрасен и целият е мой!”, а тази беше неуверена, стресната и измъчена а’ла „Нямам представа какво правя и още по-малко защо го правя!”

Като видях изражението му, първо леко се попритесних, после се поизпотих, а цяла секунда по-късно вече бях в предколапсно вегетиране: „Защо ме гледа така? Нещо лошо ли става?”                                                                                

Кис ме заведе да седна на леглото и почна да говори нещо. Беше стряскащо сериозен, използваше дълги и сложни изречения, говореше за разни чувства, разлистваше страниците на увехтяло минало и крехко бъдеще. Гласът му трепереше и вибрираше, извиваше се нагоре и надолу, погледът му шареше трескаво по лицето ми с мигащи въпросителни.

Аз седях и го зяпах със задълбочена глупота и безмълвен потрес. Долових, че не се говори за нещастия и злополуки и душичката ми се поотпусна на една йота. Така или иначе обаче НЕЩО ВАЖНО ставаше, а аз все още не можех да разбера какво точно. Кръвта ми шумтеше и бумтеше, рикоширайки в тъпанчетата, сърцето ми трепереше и се гърчеше като ужилена змия, а очите ми се блещиха по жабешки на всяка негова дума. Знаех си аз, че казва нещо ВАЖНО, което ИЗПУСКАМ, но концентрацията си оставаше все така непостижима величина от съзвездие „Я, си гледай работата!”

ХОП!!! В ръката на Кис се появи малка кутийка. Яяуууууч! Брейййй! Тц-тц-тц! Ами сега?! В главата ми се сборичкаха яростно две хипотези:

Хипотеза 1: Това е годежен пръстен! (Олееееее-лееееее, малееее-лееееее….)

Хипотеза 2: Това е просто пръстен – подарък за Св. Валентин. (Бляк….Пак е нещо…)

За съжаление все още бях твърде стреснато-сепната и не успявах да осмислям всичките неизброимо много думи, които Кис използваше. Адреналинът ми отново изхвръкна в орбита, защото си представих как казвам „Да! Съгласна съм!”, а изобщо не е имало въпрос или дори намерение за въпрос. Така де – представяте ли си как се разпърхвам кокетно с думите „Да, да, приемам!”, Кис ме поглежда смаяно-отчаяно в стил „Тази май превъртя?!”, а непосредствено след това аз си дълбая бърлога километри под земята, за да се скрия от срам.

Усещах, че е жизнено-важно да се осъзная и да вникна в летящите през стаята думи. Знаех го, но улавях само откъслечени фрази от типа „Ти значиш…”, „Обичам…”, „Винаги съм…”, „Ще бъдем много…”. С отчаяна амбиция се борих да сграбча края на изреченията, но не ми се отдаваше. Свиках арсенала си от мозъчни клетки, строих ги чинно и всички смутено козируваха. Едни от клетките се посветиха да прихващат думи, други се заеха с дедукция и индукция, а останалите се бориха да изфабрикуват догадки относно казаното.

Не щеш ли, кутийката се отвори и пред мен засия пръстенът-мечта. Е, добре де, не точно мечта, защото никога не съм си мечтала за пръстен, но ако бих си мечтала, това щеше да е пръстенът-мечта. Беше откровено съвършен! Изчистен, нежен, прекрасен. Загубих отново слушателските си способности, тъй като очите и душата ми бяха хипнотизирани от проблясванията на пръстена. Това беше МОЯТ пръстен! МОЙ! МОЙ! МОЙ!

Винаги съм се присмивала на филмите, в които се правят изводи относно брака в зависимост от това дали женихът е нацелил пръстена-мечта на бъдещата булка. Муаха-ха-ха! Егати глупостта! Но точно в този момент знаех, че:

1) ако това е годежен пръстен,

2) ако е за мен и

3) ако ми го подарява, а не просто показва,

то това е МОЯТ ПРЪСТЕН! Знаех, че ако ми беше подарил кой да е друг пръстен, щях да съм разочарована. Малко по-голямо или малко по-малко камъче, една фантифлюшка повече или по-малко, един оттенък по-различен на златото – и това нямаше да бъде моят пръстен. Но, това беше МОЯТ пръстен: Съвършен, Идеален, Прекрасен!

Последва отчаяние! Нямаше спор, че това е МОЯТ пръстен, но дали беше предназначен да е годежен?! Ами, ако сега Кис ме погледне въпросително в очакване да кажа нещо?! Та аз дори не знам какво ми е приказвал досега?

И Кис ме погледна въпросително. Седеше и ме гледаше право в очите, а аз седях и гледах….право в пръстена. Не знаех какво да кажа. Прехвърлях варианти, един насам, един натам и стигнах до заключението, че щом е толкова сериозен, щом говори за минало и за бъдеще, за чувства и за мечти, може би все пак…ми предлага. Дали?!

И тогава изтрелях: „А ваш’те знаят ли?” Божее, от къде ми хрумна този въпрос?! Със сходен успех можех да метна фразата: „Ти изпра ли си чорапите?” Би прозвучало почти толкова глупаво, но не….аз трябваше да задам най-глупавият въпрос. Поне спечелих време и наострих слух. Знаех, че от репликата му ще се ориентирам дали всъщност ми предлага или просто ми подарява пръстенче.

(очаква се продължение някой ден по някое време)

Предложението – забавната версия (част 4)

Реклами
Публикувано на Любими моменти. Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to Предложението – забавната версия (част 3)

  1. Pingback: Предложението – забавната версия (част 4) « За малките неща

  2. Pingback: Предложението – забавната версия (част 1) « За малките неща

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s