Болнични приключения по Коледа (част 1)

Чудех се дали този разказ има правото да се намести на блога ми точно преди Коледа, ама той така напира да се излее върху заглавната ми страница, че не мога да го озаптя.

Как започна всичко? Ами…просто почна. Един ден заподсмърчах с неподражаемо хриптящо очарование, после кривях гримаси от парещо гърло, а всичките ми мечти се бяха завихрили около това да положа омайното си болнаво туловище върху някое легло. Може и върху земята – не бях придирчива в този момент, но ме гонеше тайното подозрение, че колегите ми няма да приветстват да се излегна на топка край бюрото.

Естествено предприех съответните мерки за себезащита от натрапливи вируси. Отдадох се на добре разпространените, традиционни практики за лечение – горещ чай с мед и ракийка, витами и едно просторно рекламирано противогрипно лекарство (да не изпадам в конкретика, че ще е злепоставящо за марката). Има ли смисъл да пояснявам, че самолечението ми доведе до пълно разболяване? Не? Добре, тогава няма да уточнявам как в неделя вече бях едно бледо себеподобие, което само се сополеви от леглото, отрупало се е във върлини от носни кърпички и става само с едничката цел да си намери още носни кърпички. И още. И още. И още. Задавали ли сте си въпроса какво е животът без носни кърпички? Не сте?! Е, и аз не бях. Но вече знам. Знам, че носните кърпички са достолепният стожер на цивилизацията! И не заслужават пренебрежението, с което се отнасяме към тях.

Подмятайки се от една кълка на друга кълка, успях да избутам неделята. Самолечението ме убеди, че без лечение няма да се оправя. Понеделник сутрин първата ми цел беше да отида на лекар. Изглежда доста простичко и лесничко, ама нееееееее…. Истината беше, че ако не бях вече поголовно болна, то до края на понеделника щях да съм.

Излизаме сутринта с Кис с идеята да го хвърля за удобство (какво удобство само се оказа!) с колата до метрото, а аз да отида до близкия (за човек с кола) медицински център, с който фондът, който ни осигурява, има договор. Подаваме си муцуните навън – минус 15 градуса. Ауууу, че хубаво! Едно свежо, бодро утро – само за болни хора! Направо ти се приисква да чистиш насред сковаващия студ, мраз и виелица поне 15 минути колата, която е извадена като от идилична снежна картинка. Беше наистина сюрреалистично зашеметяващо да се опиташ да отвориш някоя замръзнала врата. Хващаш здраво дръжката, набираш се като щангист на световно и дърпааааааш! И още по-силнооооо! Някъде между едно сърцераздирателно подсмърчане и фанатично-оглушителна кихавица се преборих с шофьорската врата, а Кис дори се беше добрал до стъргалката за лед. Ама какво да стържеш? То това по колата минаваше отвъд представите за лед….Беше като добре втърдил бетон, а ние – въоръжени с една скромна чагърталка. Неравностойна битка. Около 5 минути само кръжахме като лакоми хиени около колата, размишлявайки дали изобщо усилията си струват. Най-накрая топлото в колата започна да духа и стана възможно да отместваме снежинка по снежинка от стъклата на колата.

Какво още можех да желая?! Пръстите ми бяха вкочанени, краката ми – дори не бях сигурна дали имам такива, кашлях като дърт глиган, а кихавиците ми завихряха снега и заплашваха да създадат лавина.

В крайна сметка подпалихме Ситроенчо, оставих Кис на метрото и завих към медицинския център. След като паркирах на две пресечки разстояние, нагазих геройски в дълбокия сняг и почнах да джапам, пълнейки си обувките с прекрасно вледеняващ сняг. Защо съм паркирала на две пресечки разстояние ли? Ами, излъгах – едната пресечка е истинска, но другата… всъщност не е пресечка в класическия смисъл на думата….аааааа….поляна. Мда – поляна, която единствено води към медицинския център. През лятото имаше нещо като чакълен път до него, но сега чакълът беше дълбоко под снега и никой софийски смелчага не беше рискувал да нацели „пътя”. Е, аз със сигурност нямах намерение да се правя на Индиана Джоунс и да откривам дълбоко забравени пътеки. Затупурках си чевръсто крачната през поляната и с гордост цъфнах в приемната.

Бях много радостна – първи пациент. Ура! Скоро разбрах, че няма за какво да се радвам. Лекарят, който трябваше да ме прегледа, гостоприемно ме прие в кабинета, след което започна да води бурен социален живот с всички останали лекари и сестри. Нетърпението ми започна да се надига, лошият ми поглед го следеше изкъсо с едва спотаена ненавист, но….имах нужда от него. Какво пък?! Ще почакам 15 минути да се наприказва. Нищо че зъбите ми тракат, носът ми тече като буйна река, а кашлицата ми разведрява ведрото кикотене на лекарите.

Най-накрая! Сети се, че съм там! Погледна гърло, преслуша ме как дишам (ако още малко се беше забавил, сигурно и това нямаше да чуе) и заключи тържествено: „Трябва да си останете вкъщи поне 5 дена.” „Не думай!” – мислех си аз – „Аз пък изгарям от желание да се завлача като разкашкано мекотело в офиса, да се изтърбуша грациозно на стола си и да кихам бацили сред колегите. Сигурно ще са ми много благодарни да се разболеят по Коледа! Ама, на – щом трябва – ще си остана вкъщи.” Лекарят продължава да умозаключава: „Но…за да Ви издам болничен, трябва да си донесете здравната карта.” „Хм” – мисля си аз – „Къде ли по дяволите е тя?” Лекарят: „Не се притеснявайте – може да си отидете, да си я намерите, да я донесете, да я оставите и утре следобед да минете за болничния.”

О, ама само това ли било? Трябвало само да претършувам всички шкафчета, да се  разровя като къртица из запрашасали документи и да я намеря?! А после само трябвало да повторя упражнението с размразяването на колата, да се вкочаня и да я занеса?! А на следващия ден, като едно откровено дежа вю, пак да стържа колата, пак да подскачам хриптящо край нея, пак да крача в преспите, за да си взема болничния?! Е, щом е само това – няма проблем!

Да не повярваш, открих здравната си книжка само за около 10 минути, зачудих се за какво му е, след като тя е към здравната каса, а прегледът е към фонда – ама щом я иска, ще му я дам. Подпалих гуми, цопнах гордо в медицинския център и… „Ама, неее – това е здравната Ви книжка, трябва ми….личната Ви амбулаторна карта?” – каза той. „Аааааааа – трябва ми каквооооо?” Тук вече напълно ме изгуби за каузата. За какво говори?! Това съчетание от думи го чувам за първи път. „Ами, ето ще ви покажа – ето това трябва да донесете. Нямате ли такова?” „Не.” „Ами без тази книжка не мога да Ви издам болничен. Трябва да отидете при личния си лекар, да Ви я подпечата и да сложи номер.” „Брей” – мисля си аз – „Само това ли било?” Значи сега само трябва да прекося още веднъж снежната поляна, да подгизна още по-прилично, да се кача в студената си кола, да блесна в кабинeта на личната си лекарка (на която дори името не знаех към този момент), да повися там час-два, да се върна по същия път и да я оставя? Оооо….ама това изобщо не е проблем за един болен човек, който едва се крепи на двата си крака. Лекарят доброжелателно добави: „Е, така и така сте в болнични, целия ден е Ваш, може да го оползотворите и да се поразходите да свършите тази работа!” Как не се сетих само?! Ама това е едно толкова приятно занимание за човек, който трябва да си седи вкъщи!

(продължението друг път)

Болнични приключения по Коледа (част 2)

Реклами
Публикувано на Правдоподобни размисли. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s