Болнични приключения по Коледа (част 2)

Болнични приключения по Коледа (част 1)

За пореден, но не и последен, път подпалих Ситроенчо. Въртейки гуми до поликлиниката, разсъждавах какво щях да правя този ден, ако нямах кола. Ако сега едно придвижване ми костваше между 5-7 мин, то с градския транспорт това щеше да бъде поне 30 мин. в посока в комбинация с висулково вледеняване в чакане по спирките. Съвсем подходящо за болен човек.

Лангъркайки се в собствените си размишления, паркирах до поликлиниката. Не мога да опиша колко съм благодарна, че последните няколко години не съм се доближавала на повече от 20 метра до нея. Още с първата крачка у мен се надигна задушаващо желание да се обърна и да се отдалеча. Просто защото беше едно съвършено отражение на здравната ни система.

Първи крачки – балатум – няколко слоя. Преброих ги до три подаващи се – най-горният кърпи кръпките на по-долния, той на свой ред покрива зейналите дупки на най-долния, а между отделните кръпки цъфтеше бетонна маса. Идилично-цинично.

Оглеждам се настръхнало като стреснато коте, заобиколено от бесни кучета. Поликлиниката прелива от сгъчкали се един в друг пред кабинетите хора. Сякаш се опитваха да се стоплят един в друг и съпричастно си кихаха, кашляха и сополевиха. Добрах се до стаята на лекарката и чинно се влях във виещата се опашка. По едно време дори се добрах да седна на едно изтърбушено диванче, сядайки на което, отскочиха пъргави парчета донапрен и заподскачаха бодро между хората. Отдъхнах си – поне положих морните си кокали върху далечната роднина от рода на диваните. За да запълня някакси безкрайните минути, които бяха застинали от студения въздух и едвам се отместваха, се оклюмах над телефона си и заджитках една игричка.

Туп!!! Проявявам пълна, тотална и безотказна невъзмутимост към стоварилата се до мен маса. Продължавам да си джиткам на играта. Постепенно усещам, че нещо ме хваща за гърлото, души ме с мършава смрад и почва да ми се гади. Подозрително завъртам поглед към стоварилата се до мен маса – виждам гротескно подобие на жена, на около 50те, която очевидно живее по улиците и не помни значението на думата баня. Беше отвращаващо мръсна и мазна, косите й се спускаха на засукани вързопи, погледът й се разминаваше с реалността и си блуждаеше в друго измерение. Жената извади първо един сандвич и започна да премлясква оглушително, а после звучно полу-изсърба и полу-разля пластмасова чашка кафе върху себе си и дивана. Вече не просто се чувствах зле – гадеше ми се, светът ми се въртеше бясно пред погледа и се чудех дали е по-добре да стана, за да се отдалеча или да си седя, защото поне няма вариант да припадна и да си строша главата на полуоголения бетон на пода.

Останах. Въпреки цялото ми отрващение, погледът ми ужасено беше заседнал върху жената и попивах всяка нейна мимика и жест. Умът ми тревожно прехвърляше хипотези относно това какво се е случило с живота на тази жена, защо е на улицата, защо няма нито един близък човек, който да й помогне. Гледах я, мразех я и я съжалявах. Мразех я от страх, защото всеки можеше да бъде на нейно място. Съжалявах я от страх, защото всеки можеше да бъде на нейно място. След порядъчната закуска, тя извади една вехта книжка, опърпана и оръфана като самата нея и започна с интерес да чете. Значи все пак имаше някаква връзка с реалността – макар и посредством измислената реалност на книгите.

В този момент лекарката изскочи като привидение от кабинета си и каза: „Кой е на ред?“ Преди да успея да поема дъх, две привидно порядъчни бабенца скокнаха чевръсто и ме избутаха. Първо бях потресена от наглостта им, после бях изумена от припкавостта им, после бях отчаяна от подлостта им, но накрая гневът ми се събуди и им изсъска безкомпромисно, че е мой ред. Тъй като много добре знаеха, че е така, се отдърпнаха без звук и гък и аз се вмъкнах в стаята.

„Вие за какво?“ – отсече лекарката. „Ами да ми подпечатате книжката…“ – смотолевих аз. „Е, защо не каза – за това ли висиш 1 час отпред?“…..Бръъъъм – почувствах се прецакано глупаво – значи можело да си спестя социалните контакти с клошарите, да не ми се гади и да не трябва да разсъждам върху това какво ти е се случило, че да се озовеш безпризорен на улицата? Със сигурност щях да се чувствам доста по-задушевно. На тръгване ме изпратиха писъците на едно освирепяло дете, което беснееше като полудяло пред зъболекарския кабинет и хапеше баща си, който се опитваше мъжкарски да го набута вътре.

Погледнах ги и излезнах. Вече се радвах да съм навън, на минус 15, да зъзна и да треперушкам, но не и да бъда залостена в порутена постройка с порутени хора. Усмихнах се – животът изглеждаше отново красив. Слънцето озаряваше небето, снегът блестеше игриво, децата тичаха щастливо и се замеряха със снежни топки.

Беше вече 3 часа следобед. Бях на крак от 8 сутринта. Цял ден обикалях по лекари, вледенявах се и се размразявах, врях се в болни хора, щедро си разменяхме паразити и си общувахме с кихавици. Най-накрая си отивах в къщи. Да си легна като един нормален болен човек. Почувствах се щастлива – истински щастлива.

Реклами
Публикувано на Правдоподобни размисли. Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to Болнични приключения по Коледа (част 2)

  1. galq каза:

    Да живее здравната ни система и ВСИЧКИ докторчета покрай нея!

  2. Pingback: Болнични приключения по Коледа (част 1) « За малките неща

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s