Иди ми, дойди ми

Да се чудиш и маеш… Ако някой си мисли, че има реалност, то аз не съм от съмишлиниците на тази идея. Достатъчно е да минеш от крайностите на „иди ми, дойди ми” настроението („Весело ми е!” – „Тъжно ми е!”), за да се добереш до исполинския извод, че едни и същи неща изглеждат драматично различни в зависимост от перспективата.

Великолепно е да се събудиш сутрин, сгушен на кравайче, да ти е топличко и уютно, ведро и спокойно. Хубаво е да отвориш очи, жаден за чародействата на деня. Да се метнеш свойски в Ситроенчо, да врътнеш ключа, да натиснеш педала и да отпрашиш ухилен към офиса. Да се фръцнеш гордо в стаята и да се запревивате от смях с колегите върху …. неизвестно какво. Върху всички кикотещи се щуротии, които си просят да им се посмееш гръмогласно.

Прекрасно е, когато изтиктака звънливо краят на работния ден и се сблъскаш по стълбите с тълпите от запъхтени колеги, които трескаво захлопват вратата на служебния живот и бързат обсебено-доволни да отворят една друга врата. Вратата на въжделенията, на личното и съкровеното.

Обожавам да събирам по пътя си Кис, да се туткаме в безгрижни задръствания, да си бъбрим хаотично кой какво е правил през деня и какви ги е надробил. Обичам дори да си изрецитирам репертоара от обиди към засичащите ме коли. Много ободряващо и тонизиращо е да повишиш тона и да си прочистиш гърлото!

Пристрастено паркираме пред блока, излизаме от колата и поглеждаме към нашия прозорец. А оттам ни фиксира една озадачена муцунка, с очи, пълни с нетърпелива любов: Руфи. Подскачащ от умопомрачена радост, обожание и възхищение, че сме се прибрали при него. Тогава всеки ден е вълшебен.

Но…животът е доста омразно нелицеприятен, когато те шамароса безпардонно „Кофти ми е!” настроението. Тогава ухилено-самодоволната ми муцуна бива замествена от драматично-ококорената физиономия на настъпан гущер. Много неприятно става тогава. И за мен, и за несполучилите покрай мен околни. Анти-комуникативна, анти-позитивна, анти-патична. В такива моменти веждите ми се сбръчкват, строг поглед свисти свирено изпод тях, и всеки косъм по главата ми козирува в бойна готовност.

Тогава целият свят изглежда грозен, несправедлив и освирепял. Алармата сутрин не е повод за ведро протягане, а е най-подмолно събуждане. Повдигаш тежко клепачи и виждаш едно сиво време, с едни сиви пътища и едни сиви панелки. Мразиш ги. Слизаш до колата, забърсваш с бялото си палто прахоляка от нея и започваш да сумтиш кисело върху товa нечестно злодеяние. Задръстванията те вбесяват, засичанията са повод за маниакални пристъпи на ярост, а дупките по пътя са способни да те доведат до инфарктен бяс. Влизаш в офиса с „Не смейте да ме закачате!” табелка и с гибелна патетика си узурпираш стола. Дневните отговорности не са разнообразни и предизвикателни, а са непосилно бреме от колекцията „мисията невъзможна”. Седиш и си мислиш колко време от живота си прекарваш в къртовски труд вместо в хедонистични удоволствия. Най-накрая все пак си тръгваш парадно и паркираш пред блока си. Тюфкаш се самосъжалително как трябва да изчистиш, да надробиш нещо за хапване и вече напълно прецакан да се люснеш грохнал върху дивана.

А реалността през цялото време е една и съща. Но не и в твоите очи.

Реклами
Публикувано на Правдоподобни размисли. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s