Буреносната командировка (част 2)

  В окото на бурята

Буреносната командировка (част 1)

Магистралата Шумен-Варна. Ето това беше спомен за цял живот. Пред погледа ни се простираше гробовно бяло поле, което чезнеше на хоризонта в задушаваща сива мъгла. Голи клони отчаяно се гърчеха под набезите на ураганния вятър, сякаш молейки за помощ и опрощение.

Метежната виелица беше сурова, безжалостна и плашещо демонична. Вдигаше внезапно снега и го завихряше злокобно във висините. След това, надменно и самодоволно, го блъскаше с освирепяла безпощада срещу колата. И така – снежна вълна след снежна вълна, една подир друга замрежваха прозорците с бял мрак.

Бях безмълвно вцепенена. Имаше секунди, през които нямахме никаква видимост. Абсолютно никаква. Просто една бяла стена. Безконечни секунди, през които единственото, което можеш да направиш, е да се молиш, че пред теб няма спряла кола, в която да се разбиеш, или завой, от който да изхвърчиш. Преломни секунди, в които ударите на сърцето се учестяват със заглушаваща зловещина, дланите потъват в лепнещо-тревожна пот, очите трептят панически в невярващ ужас.

Чувстваш се смазващо безсилен. Не можеш да спреш, защото колата зад тебе няма да те види и ще те помете. Не можеш и да шофираш, защото нямаш видимост и не знаеш къде караш. Не можеш да обърнеш и да избягаш, защото това е магистрала. Не можеш и да продължиш, защото си жалък пленник на разярена буря.

Всеки път, когато оцелявахме след поредния ураганен пристъп, адреналинът помиташе възприятията ми. Чувствах се щастлива, адски щастлива! От това, че преживявах буря, каквато никога не съм виждала освен по телевизията. От това, че изпитвах интензивно опустошителен ужас и първичен страх за оцеляването си. От това, че всеки път имах възможност да въздъхна с облекчение и на мястото на сатанинската тревога можех да почувствам най-дълбоко и разтърсващо щастие. От това, че живея и дишам.

Имаше момент, когато, изтощена от маниакалните крайности на емоциите, очите ми се насълзиха. Момент, в който сърцето ми стенеше от презряна безпомощност. Момент, в който осъзнавах, че съм пренебрежително нищожна. Вдишах дълбоко и се заслушах във ведрото диско, което звучеше в колата. Беше като от паралелна вселена. Онази другата – така добре познатата и защитена вселена – безгрижна, дръзко-фриволна и очарователна. Вселената, където секундите, минутите, дори часовете нямат значение, защото цялото бъдеще ти принадлежи.

В този момент отмина поредният буреносен порив и погледът ми се простря на цели няколко метра пред нас. Колегата подскочи в полу-екстаз и възкликна възхитено:

– Емосииииооон, емосиииииоооон, Искооо! Кога друг път ще преживееш това?!!!

И почна да ритмува еуфорично.

Емосииииоооон….. Животът е прекрасен! Просто прекрасен.

P.S: Няма да се гмуркам в подробности как продължи командировката – всичките останали премеждия бледнеят пред този един час на магистралата. Все пак си струва да отбележа, че цялата кола се раздрънка и разтрака като търкаляща се железария, повисяхме с увесени носове зад един затънал камион, ден и половина крачих гордо на един ток (другият изхвърча при едно подхлъзване), дзиндзирикахме в студени зали, но…. Накрая се прибрахме живи и здрави. Какво повече да желаеш? :-)Животът е прекрасен! Просто прекрасен.

Реклами
Публикувано на Лирично-драматични отклонения, Любими моменти. Запазване в отметки на връзката.

1 Response to Буреносната командировка (част 2)

  1. Pingback: Буреносната командировка (част 1) « За малките неща

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s