Спомен от детството: „Синьо лято”

За „по-старите” (но не твърде много все пак) посетители на блога съчетанието „Синьо лято” означава нещо повече от 2 думи. То означава култувото  „Синьо лято”. Ако в съзнанието ви изплува спомен за весели момчета и момичета, които тичат по плажа, които се забъркват във фантастични приключения и вълнуващи истории, сега е моментът да щракнете върху горния линк и да се потопите в незабравимата мелодия на сериала.

От миналия уикенд сериалът стартира по БНТ. Нямах търпение да се залепя победоносно за екрана и да се гмурна в живота на хлапетата. Тайничко и съвсем неосъзнато си представях как ще се върна 20на години назад и пак ще бъда момичето, което бях тогава. Пак ще усетя безграничната свобода, която само един малък човек изпитва, бурята от еуфорични приключения, жаждата за откривателство и неудържимо любопитство. Пак ще бъда дете.

Но не съм. Първо на първо,  няколкодневното канене и приготвяне как точно в 6:00 в събота ще се инсталирам пред телевизора се увенча с пълна забрава. Бях се вглъбила в една книга, третираща дълбокомислено основополагащите дилеми на живота и напълно забравих за простичката си мечта да се телепортирам в детството. Няма да се задълбочавам колко се фрустрирах, изнервих и начумерих от безграничната си глупост, плод на вманиачено задълбаване в търсене на някакви вселенски истини. Обещах си, че в неделя няма да пропусна така жадувания епизод, който да ме пренесе назад във времето.

Неделя, 6:00. Детското ми Аз и поотрасналата му версия сме се подредили пред телевизора и лигите ни капят, образувайки лепкави локви по пода. Чувам любимата мелодия, сърцето ми се свива в носталгични трепети, любопитството ми се извисява, нетърпеливо за доза приключения.

Филмът започва с едно дълго интро на една жена (дори не я помнех), която тича на забавен кадър по плажа. Изглежда толкова глупаво и недомислено, че започвам да се чудя на акъла на режисьора. Наляга ме скука. Тази жена продължава да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича, да тича….. на забавен кадър.

Тичането й продължи по-дълго от това, което написах, но просто няма да мога да го събера на челната си страница. Въодушевлението ми беше заместено от раздразнено отегчение. След около няколко вечности скука, жената съумя да спре да тича. Облекчение. Зарадвах се, ободрих се и си казах: „Ей сега почват приключенията!”

Две от децата почнаха да кукуригат под прозореца на гореспоменатата жена. „Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу, Ку-ку-ри-гууууу…”

Още няколко дълги минути слушах как кукуригат под прозореца й. Почесвах си перчема невротично и не можех да проумея концепцията на филма. Що за безсмислици?!

Вече бяха минали около 20 минути, без да се случи нищо. Ентуасиазмът ми беше напълно унил и оскърбен, че любимото ми детско…. вече не ми е любимо. Изобщо не можех да се потопя в действието (което за мен си беше чисто бездействие). Магията на спомените беше отстъпила пред забързаното настояще, което ми се стори несъразмерно по-интересно, нажежено от събития и емоции, вълнуващо и зашеметяващо.

Вече животът е различен. Вече децата на 90те са възрастните на 2010. Аз съм различна.

Когато завършвахме гимназия, класната ни каза: „Нека да си уговорим среща на класа след 10 години – на 10.10.2010!” Гледах я като обезумяла – та това бяха цели 10 години – безкрайно много време, цяла вечност, толкова далеч във времето, че никога няма да се случи! Абсолютно нереалистично – да минат 10 години?!?!?!  Та това е повече от никога!

Ето ме тук – 10 години по-късно. И 20 години по-късно от ерата на Синьо лято.

Лятото е отново синьо, но децата вече са пораснали. И никога няма да бъдат същите. За добро или за лошо никое детско няма да може да ни телепортира в миналото и да почувстваме това, което тогава сме чувствали.

Но животът е пълен с магии. Магията на всяка една възраст, по която на всеки 10 години ще въздишаме и ще си припомняме с въздишки и по някоя друга срамежлива сълза.

Затова е важно да има какво да помним. Да създаваме онези вълшебни моменти, които по-късно да носят носталгия и полъх на пълноценно изживян живот. Да бъдем творци на живота си.

P.S. За всички деца на 90те, поздравявам ви с долните линкове към скъпи спомени:

Аз съм сънчо

Пинко, розовата пантера

Инч хай

Алф

Семейство Флинстоун

Смърфовете

Костенурките Нинджа

Бенджи, Закс и Звездният принц

Стъпка по стъпка

Реклами
Публикувано на Лирично-драматични отклонения, Любими моменти. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s