Премеждия за лична карта: ден Първи

Признавам, че не съм създадена да чакам по опашки. Вярвам, че животът е умопомрачително красив (а и не по-малко умопомрачително кратък), за да бъде пропилян безразсъдно в невротизирано пристъпване от крак на крак на една опашка. Принципно няма вселенска сила, която да ме накара да отделя повече от две минути в отброяване през зъби и злобно втренчване в наредилите се пред мен, но държавата е за това да поправя недостатъците на характера. Така и на мен, както на десетки, тоест стотици, тоест хиляди, тоест десетки хиляди, тоест… милиони граждани, ми се наложи да се наредя на една скромна, едва незабележима опашцица от има-няма … хм….. няколкостотин човека!!!! Ох, ма то нищо работа!

Практическият наръчник, който трябва да бъде стриктно и тържествено връчван на всеки работещ човек, би следвало да започва с крайно настоятелна и безкрайно наложителна препоръка за взимането на поне 2 дена отпуск. Функцията на първия ден е единствено да те подготви физически и психически за оцеляването ти през втория.

От личен (твърде личен при това) опит мога да споделя грешките на един наивен поданик на държавата:

През първия ден от отпуската си мислиш, че си много умен. Сутринта правиш едно кръгче с колата край паспортното. Погледът ти се опитва да обхване едно впечатляващо по размерите си множество от бедни хорица, скупчени фанатично край една врата, сякаш раздават милионите от тотото. Казваш си: „О, това са хората, които искат преди работа да си подадат документите. Аз направо ще дойда към обяд, когато вече са ги обслужили и фамозно ще материализирам персоната си в паспортното.” В този момент се наслаждаваш на съобразителността си, възхищаваш се на умствената си надареност и се чудиш защо по телевизията само стресират хората с репортажи за някакви си там опашки.

Идва обяд. Паркираш небрежно пред паспортното. Излизаш помпозно с ефирната си лятна рокличка, тип „захаросана кокетка” и закрачваш с балетна грациозност към лелеяната порта. Поглеждаш зад клоните на няколкото дървета, зад които трудно се забелязва дали тото-милионерите вече са си заминали и о, изненада! Те са пак там, и още по-лошо – те са поне удвоени, може би и утроени! А после някои ще ми твърдят, че не ставали чудеса! Стават, и още как!

Усещам как нещо ме сграбчва за гърлото и започва да ме души. Веселото слънце на небето вече ми е черно пред очите, а ведрата лятна топлина се модифицира в лепнеща, слузеста и потна жега. Поглеждам хората край мен и започвам преброяването: Един уморен, втори изтерзан, трети отчаян, четвърти смазан, пети съсипан и така нататък – до сто и … Губя края на бройката, обезверявам се, след което мислено си зашлевявам два шамара, освествам се и възвръщам самоувереността си.

Приближавам един от по-свежите стожери на българското общество (тоест все още съумяваше да се крепи на краката си), ухилвам се като прясна генномодифицирана репичка и подмятам едно нехайно въпросче: „Извинете, къде е краят на опашката?” Стожерът на обществото ме погледна съчувствено и измърмори със сетни сили: „Всяка сутрин се прави списък с чакащите. Отидете при охраната да се запишете, но за днес нямате шанс.” Чак пък да нямам шанс?! Та то е само обяд? Този мен за толкова глупава ли ме мисли?

Служейки си с доказалата своята ефективност комбинация „настъпване, лакът,  настъпване, лакът”, успях да се добера до увехналото полицайче, което се чудеше коя зла сила го е проклела с участта да овладява пристъпите на озверели от нетърпение човеци.

Застанах пред него, извадих най-сантиментално разтапящата се усмивка и зачуруликах: „Хм, извинете, чух, че има един списък. Дали мога да се запиша в него?” Погледна ме все едно съм лилав гущер, който ходи на два крака и има 6 пипаловидни антенки по главата си. „Ами, можете, но няма смисъл. За днес вече има 245 човека – крайно невероятно е да дойде вашия ред.” Лилавите гущери, обаче, не се предават лесно и продължих: „А може ли да ме запишете във вашето списъче, поне утре да ми дойде ред?” Предполагам, че в този момент вече бях придобила очертанията на розов глиган с жълт хобот и жирафски врат, защото ми хвърли три пъти по-учуден и невярващ поглед. „Ама те списъците се правят ден за ден. Това са записаните само за днес.” Аз обаче като един класически розов глиган продължавам с безразсъдството си: „Ами какво ще стане с хората от края на списъка, ако не дойде техният ред?” „Ами, рискът си е техен. В пет затваряме.” – оттекна гласът му сякаш през девет планини в десета.

Ахааа…Опитах се да проумея. Не успях. Опитах се да проумея. Не успях. За последно – опитах се да проумея, не успях.

С това приключи първият ми ден, в който се мислех за много умна. Вече знаех, че никой не е по-умен от държавата. Врътнах се гордо и величествено с достойнството на оскубана кокошка, запалих двигателя и потеглих към вкъщи – потънала в пъкли замисли как утре ще се добера до челните места на опашката и ще видят те тогава….

 Нова лична карта: ден Втори – 7:00 сутринта

 Нова лична карта: развръзката

Реклами
Публикувано на Правдоподобни размисли и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

4 Responses to Премеждия за лична карта: ден Първи

  1. vulnerability каза:

    просто страхотно! поне хубавото на случката е сублимирано в разказа за нея! усмихна ми сутринта и сега чакам следващата част!
    а.

    • Искра каза:

      🙂 Според мен има два алтернитивни подхода, с които можеш да се отнесеш към абсурдните неща – или с насмешка, или с гневно отчаяние. Първият вариант е като че ли по-здравословен 🙂

  2. Pingback: Нова лична карта: ден Втори – 7:00 сутринта | За малките неща

  3. Pingback: Нова лична карта: развръзката | За малките неща

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s