Малчо и големият свят

Вече писах за Малчо. Дали защото тръгнах с пораженческа нагласа, че няма да си намери дом, дали защото такъв му е късметът, но Малчо все още е сам на улицата. Понякога се радвам за него, понякога сърцето ме боли.

Малчо вече поотрасна. Но все още е по детски наивен и любвеобилен. Позаякна и укрепна, тича бодро и неуморно, радва се на всеки храст и стрък трева, сякаш са най-големите чудеса на този свят. Преизпълнен е с вяра и с оптимизъм, разчита на хората и постоянно се оплита в краката им, воден от приятелска еуфория.

 Със своята ведрост и същевременно беззащитност, Малчо определено си е събрал отбор симпатизанти, които се надпреварваме да го черпим с вкусотии, до степен че някой път дори отказва да хапне това, което си му занесал, защото тумбачето му вече е препълнено. Малчо не е гладен. Не това ме тревожи.

Но Малчо е сам. Малчо е самотен. Самотен сред грижите на много хора, но всеки от нас случайно преминаващ и отминаващ. Никой не е до него да го гушне, когато му е студено. Никой не бди над всяко изскимтяване, за да се увери, че всичко е наред. Никой не е там, за да го защити от останалите, освирепели вече от студ и глад кучета.

Взирам се в нашия Руфи, който е безпределно сигурен в любовта ни и в това, че по време на разходка може да се отдалечи на километри от нас, но ние винаги ще бдим над него и ще пазим гърба му. Няма страх от раздяла, няма безпокойство в сърцето му, дори не може да допусне, че ние ще изчезнем.

Гледам Малчо. Докато бял, чист като сълза сняг затрупва вълшебно улиците, Малчо скита безпризорно напред-назад, присламчвайки се към всеки минувач, търсейки не просто храна, а любов и закрила. За пореден път ни придружава по време на разходката с Руфи и ни изпраща до входа. Застава на вратата и с големите си черни маслинови очи моли да го пусна вътре. Поглежда ме с безпределна надежда и доброта, и сякаш казва: „Прибери и мен! Искам и аз да имам дом.”

…….

Тъжно е. Да ти възложат толкова очаквания, а да не можеш да им отговориш. Затварям вратата пред него, но не защото искам, а защото знам, че така трябва. С фриволно лекомислие навремето взехме Руфи, но впоследствие научих какво означава да се грижиш за някой.  Да бъдеш отговорен е много повече от това да се размекнеш и да отрониш няколко сълзи. Да си отговорен значи да можеш да подсигуриш живота на някое същество, да посрещнеш нуждите му – както физически, така и емоционални, и да създадеш предпоставки за такъв живот, какъвто ти би искал да имаш.

Иска ми се Малчо да намери своя дом, където наистина ще бъде обгрижван и обичан. И съм сигурна, че който го подслони, ще има не просто куче, а безгранична любов и признателност.

Иска ми се. Просто едно коледно пожелание. За едно малко куче, което оцелява в един голям свят.

Реклами
Публикувано на Лирично-драматични отклонения и тагнато, , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s