Страници от миналото

Има нещо мистично, блазнещо и неустоимо в това да претършуваш отдавна забравените вехтории, които съвестно си складирал по шкафчета и чекмеджета. Сякаш разлистваш изписаните страници на миналото и усещаш горещия дъх на спомените. Един след друг оживяват пред теб събития и хора, чуваш ехото на звънлив смях и горестен плач, на спотаени въздишки и изплъзнали се възклицания.

Връщаш се там, където някога си бил, а сега изглежда като че ли е бил нечий друг живот. Толкова близък и толкова далечен едновременно. И когато се вгледаш в снимката на малкото човече от детския албум, виждаш себе си и … някой друг. Нима това си бил наистина ти? Нима си  детето, „което говори с морето на някакъв странен език”? Изглежда невероятно.

Понякога наистина не мога да да повярвам, че съм била бебе, а после дете, а после тийнейджър, а после… зрял (това е спорно, разбира се) човек и, живот и здраве, някой ден – баба (аз – баба?! БАБА?!). Сякаш това са животите на няколко отделни човека, всеки един от които си има своята история и верую, своите емоции, тревоги и стремления.

А кой e поводът за тези размишления? (обичам да си задавам и отговарям на въпроси; много идилично-дуалистично, нали?) Последната ми работна седмица премина в опразване на бюрото и компютъра. Разтършувах се за стари снимки от рожденни дни и партита на компанията и сразено намерих такива. 5 години и половина съм била там, а по снимките изглежда сякаш са били 15. На първите съм малко, сладко, клечаво момиченце, а на последните съм голяма, масивна, бременна жена. И не, нямам предвид само размерите (въпреки че са достойни за внимание). Излъчването е различно – невинно преди 5 години и… обиграно след 5 години. Сякаш един човек с 2 лица (А колко още има за изминалите 30 години – цял взвод мога да събера!).

Хубаво ли е или е лошо? (ама наистина е много готино сам да си задаваш въпроси!) Нямам еднозначен отговор. Човек се променя – всяка победа има цена (Малка загуба при всяка жадувана победа). Не знам защо, но за себе си вярвам, че човек се ражда невинен и трябва така да изживее живота си, че след всички препятствия и отклонения от пътя, да постигне отново чистосърдечието от детските години. Вярвам, че невинността има две лица. Едното го получаваме даром – непорочността на малкото дете, което не познава живота. А другото – добродушието, което мъдростта на живота ни дава – с годините и опита на стария човек.

P.S.: И докато пиша този пост, не мога да избягам от една прекрасна песен: Момчето, което говори с морето:

„Момчето, което говори с морето
На някакъв странен език,
Аз ли бях тогава?”

Реклами
Публикувано на Лирично-драматични отклонения, Правдоподобни размисли и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s