От утре

От утре. Вечно отлагам нещо за утре. Утре ще почна да правя това или утре ще спра да правя другото, но истината е, че навиците тежат като олово и успяват да сломят всеки порив ентусиазъм. А уж се мисля за волеви човек. Което не е лъжа, но в допълнение притежавам и голяма доза консерватизъм, изразяващ се в болезнено вкопчване в познатите привички.

Странно е. Искаш да се промениш в някои отношения, а вместо промяна виждаш само сянката й, бледа и неуверена да броди объркано около теб. И вечно оставяш нещата за утре, за утре, за утре. Понякога един предателски глас си проправя път сред добрите намерения за по-различен ден и го чувам как настойчиво ми внушава: „Ами, такава си. Приеми го. Това е. Откажи се.” Колко удобно. Дори уютно. Наистина се замислям по въпроса. Защо пък да се насилвам да правя нещо, като без никаква изхабена енергия мога да запазя статуквото.

Но дали не хабим повече енергия в това да се примиряваме със собствените си недостатъци и ограничения, в това да се препъваме в тях всеки път, когато страстно протегнем ръка към някаква промяна, а минути по-късно пораженчески се оттеглим. В това да дръзнем да поискаме, да си представим едно по-хубаво Аз, да отделим време и енергия в бъдещи планове за неговото добруване и след това да се откажем, да зачеркнем мечтите и да ги скрием в някое забравено кътче на душата си. До следващия път. До утре – когато пак ще се осмелят да напомнят за себе си, ние пак ще се размечтаем, пак ще се размърдаме в някакво тромаво усилие и после пак ще се предадем.

Тъжно е. Да се блъскаш в собствените си стени. Тези, които сам издигаш пред себе си и с които след това се оправдаваш за бездействието си. И не спирам да се чудя – може ли да надскочиш себе си? Има ли наистина смисъл в това да се опиташ, дори да предусещаш загуба? Или просто трябва да се приемеш такъв, какъвто си. Да приемеш достойнствата и недостатъците си и да заживееш в хармония в себе си.

Не знам кой е верният отговор. Но никой от двата не ме задоволява. Защото винаги нещо в мен ври и кипи, винаги иска нещо, понякога се опитва да го вземе, а понякога се отказва. И вечно се лутам като изгубено дете, търсейки някаква истина, преследвайки някаква мечта, жадувайки промяна.

А може би това съм просто Аз – скитаща, търсеща, жадуваща. Вечно в отчаяно преследване на някаква илюзорна хармония и съвършенство.

Реклами
Публикувано на Правдоподобни размисли и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

1 Response to От утре

  1. justjulia каза:

    Малеее, все едно описваш мен и честно, точно преди половин час аз за пореден път разсъжвах по темата. Да ти призная установих, че някои неща отлагам от мързел и ги забатачвам толкова зверски, че после не ми се връща към тях. Други неща – просто биват изместени от чисто ежедневни приоритети. За трети понякога просто трябвада дойде подходящ момент. За четвърти ме е страх. Оправдания бол. Знам само, че ако човек иска силно нещо, той го постига. Дали искаме достатъчно силно промяната и защо я искаме? Е, тези въпроси си задавам аз самата, пък и като допълнение на твоите.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s