Насаме със себе си

Тишина. Миг на усамотение. Толкова странно и необичайно. Толкова интересно. И объркващо. Стоя с чаша тръпчиво розе пред мен и чувам мислите си, чувствата си, страховете си, надеждите си. Чувам себе си.

Отпивам глътка парещо небцето вино и се чудя дали наистина искам да чуя себе си. А способна ли съм да чуя себе си? С всяка измината година сякаш влизам във все по-задушаващи клишета и правя това, което трябва да правя.  Мисля това, което се очаква да мисля. Чувствам така, както е правилно да чувствам. И къде съм аз в тази картинка? Коя точно съм аз?

Понякога изпитвам странното дежа-ву, че съм на 15 и че светът ми е безпределно ясен. Че имам отговори за всичко. А понякога ми се струва, че животът ми се изнизва между пръстите като пясък, уж осезаем, а всъщност неуловим. И ме е страх, че не правя нещата, както трябва. Че може би, ако бях постъпила по-различно, ако бях се вслушала в себе си, ако … Какво би станало, ако… Ако бях направила всичко по-различно… Може би нямаше да пиша тези редове, може би щях да имам коренно различен живот. Може би щеше да е по-хубав, а може би щеше да е ужасен. Така ми се иска да погледна през някой вълшебен прозорец и да видя какво би се случило, ако…

Иска ми се да имаше повече магия в живота, да можеше да виждаме себе си в „другия” си възможен живот, да виждаме какво би станало, ако във всяка ситуация на трудно решение, бяхме взимали противоположното. Май просто ми се иска да видя, че не съм сгрешила, че няма за какво да съжалявам.

Но истината е, че съжалявам. За детето в мен. Понякога толкова искрено жадувам да се върна назад във времето, когато не е трябвало – или поне не съм си давала сметка, че е трябвало –  да се съобразявам с другите, с порядките, с условностите на възрастните. Иска ми се да можех да плача с крокодилски сълзи, когато душата ми страда, да крещя с пълно гърло, когато съм вбесена, да тичам с еуфорична приповдигнатост, когато съм щастлива. Иска ми се да не трябва да изпитвам вина всеки път, когато чувствата ми прескачат рамките на общоприетото и не се вписват в измислената схема на „цивилизованото.” Защо винаги трябва да бягаме от себе си? Защо Аз трябва да бягам от себе си, за да се вместя в нечия схема?

Понякога толкова искам да се върна поне за момент назад. Във времето, когато дядо ме утешаваше благо, че кръвта ми няма да изтече от малката драскотина на коляното ми и аз му вярвах. Когато баба ми правеше прекрасни пържени картофки, а аз я дебнех да се обърне, за да изхвърля кюфтето през прозореца. Когато се катерих по дървета, без грам страх и притеснение, че така не се прави и че може да се ударя. Когато морето ми беше до колене. Иска ми се отново да се почувствам дете – малко, обгрижвано и защитено. Иска ми се просто за един миг – един-единствен миг – да не трябваше да нося отговорност за себе си. Да не трябваше да се питам дали постъпвам правилно. Да не трябваше да се упреквам. Да не трябваше да пиша този текст.

Реклами
Публикувано на Лирично-драматични отклонения. Запазване в отметки на връзката.

1 Response to Насаме със себе си

  1. Juliapulia каза:

    Само от теб зависи да създадеш живота си такъв, какъвто ще те радва. А ако питаш мен няма правилни и грешни избори, има просто избори. А всеки избор и бил правилен към момента, в който е правен. Следователно всичко е наред, просто оставай по-често насаме със себе си, за да имаш възможност да си разговаряш за приятни неща в собствената си приятна компания 🙂 Така си мисля пък аз 😉

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s