Изкривено огледало

Поглеждаш се в огледалото и виждаш… един … непознат  човек. Виждаш един улегнал (заседнал) човек, който жадно се опитва да си припомни миналото на дива енергия, необуздана свобода и безгранични очаквания. Виждаш го – този непознат човек в огледалото – и се чудиш кой е и от къде се появи. Че ти беше толкова обещаващо дете и буден тийнейджър… И къде е този хубав, прекрасен, неповторим и уникален човек, който трябваше да бъдеш? Къде се изгуби по пътищата на приемането, примирението, сломението (да, знам, че няма такава дума, но точно сега ми е необходима)?

Гледаш непознатия. Цупиш му се. Правиш му недоволни гримаси, а той продължава да стои там и да те имитира. Но това не си ти. Не е възможно. Това е друг свят, нечий друг живот, нечия друга съдба. Това не си ти, не е възможно да си ти… Теб те няма. Ти трябваше да си някой друг. Някой по-специален. Някой по-различен. Някой по-добър Аз. А не тривиално отражение на злободневни проблеми, морални драматургии, пропуснати шансове и грешни решения. Ти не трябваше да си това невзрачно, битово Аз,  чието съзнание е заето от неизпрано пране, неизгладени парцалки, скъсани чорапи, несготвена манджа, неизмити чинии, неизхвърлен боклук, неплатени сметки и хиляди други ненаправени неща. Що за идиотска подигравка е това? Кой смее да узурпира безценното ти, възвишено Аз?

Това е някакъв друг, измислен, нереален Аз. Похитен си от този неприветлив образ, който претендира да си ти. Та ти можеше да направиш толкова много неща – да изобретиш нещо, да защитиш позиция, да допринесеш за обществото… да бъдеш Някой.

И този Аз, който трябваше да бъдеш в една друга, паралелна реалност, крещи и се блъска в стените на собствените ти ограничения – биологични, физични, емоционални, поведенчески – и иска да избяга, да открие своя път, но гласът му е залостен в гърдите ти, както в истински, потен, пулсиращ, ужасяващ кошмар. Иска да извика за помощ, но не може, задушен в клишета и баналности. Иска да изплува на повърхността, но се дави в горчилки и заучена безпомощност.

И кога се случи това? Кога загуби собственото си отражение? Кога изчезна самият Ти? Кога се превърна в шаблон? Кога вместо да летиш, започна да пълзиш? Кога потъна в собствените си ограничения, безсмислени забрани и сълзливи оправдания?

Кога?

Може би онзи път, когато замълча, а трябваше да говориш. Може би онзи път, когато трябваше да скачаш от щастие, а вместо това прибра емоциите си в чекмедже с катинар. Може би онзи път, когато трябваше да приемаш възможността, но те хвана бъзето и подви опашка. Може би онзи път, когато душата ти страдаше, но ти я наруга и потули в мазето. Може би онзи път, когато обичаше, но ти се стори, че емоцията те изгаря. Може би онзи път, когато имаше сила да промениш съдбата си, но предпочете да се носиш по течението.

Може би онзи път, когато… просто трябваше да бъдеш себе си.

Реклами
Публикувано на Правдоподобни размисли. Запазване в отметки на връзката.

2 Responses to Изкривено огледало

  1. j_dani каза:

    Истини, истини, колко много, но те могат да са в главата на един истински човек, който живее истински живот, а не просто съществува.

  2. Juliapulia каза:

    Всъщност всичко е в собствените ни ръце. И може би да успееш да се видиш в кривото огледало е по-скоро благодловия, защото така имаш шанса да промениш нещата и да ги градиш така, както смяташ за правилно. Защото много по-страшно е да не успееш да се огледаш и да преминеш през живота като в мъгла.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s