Да не принадлежиш

„Казват, че не знаеш какво имаш, докато не го изгубиш. Не е вярно: ти много добре знаеше какво имаш, просто не мислеше, че ще го изгубиш”.

Напълно съм съгласна. Толкова е лесно да приемеш неща, хора, етапи от живота си за даденост, че е невъзможно да си представиш, че те могат просто да спрат да са част от ежедневието ти. А понякога дори правиш напълно съзнателен избор, преднамерено жертвайки това, което имаш, за да постигнеш това, което нямаш.

И в крайна сметка оставаш сам – дълбоко, непоправимо и много скрито в себе си сам.  Безпризорен. Ужасно, безумно, разкъсващо, опустошаващо сам насред еуфорична тълпа, която се върти с бясна скорост край теб, смее се, докато стенеш, заговаря те, когато имаш нужда да замълчиш, въвлича те в събития, когато просто искаш да се скриеш на кълбо в ъгъла. Заобиколен си от хора, от глъчка, от бръмчаща суматоха, а си сам. Толкова сам. Безобразно сам. И сякаш земята се върти, а ти стоиш – безпомощен, изгубен, неразбран, застинал в кадър. Жалка, объркана, непасваща част от хаотична картина на луд гений.

Но никога няма дори да признаеш пред себе си, че си сам. И се потапяш на сляпо в ежедневие, в което казваш това, което се очаква да казваш и правиш това, което се очаква да правиш. И уж всичко е идеално. И уж всички са толкова доброжелателни. И уж ти си толкова общителен и социален. И уж това е твоята „среда”. И всичко е толкова наужким, че си на ръба да полудееш. И искаш да закрещиш с пълно гърло, а мълчиш с избродирана на лицето палячовска усмивка. И искаш да избягаш с всички сили, а не помръдваш с почтително благородство и примирение. И искаш да счупиш стъклата на влудяващата клетка, в която си се пакетирал, а вместо това прилежно лъскаш стъклата й – да няма и петънце от съмнение, че ти си там по собствено желание.

Комедия на абсурдите. И едновременно я гледаш като улисан зрител, съзерцавайки себе си като нелеп участник в нея и в същото време си главно действащо лице в ролята на кукла на конци. И е толкова нереалистично, че не можеш да повярваш, че това си ти и това е твоят живот.

А може би това е да си човек? Винаги сам. Винаги искащ да бъдеш себе си, но едновременно с това да бъдеш всички останали. Да си различен, но напълно слят с цялото. Да се открояваш, но също така да си неразличима част от пейзажа. И възможно ли е това? И не се ли чувстват всички по този начин? Шутове в комични одежди, с напудрени маски и преиначени гласове, играещи с невъобразимо старание роля, която по някаква много неясна причина си мислим, че се очаква от нас.

Реклами
Публикувано на Лирично-драматични отклонения. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s